С какво ли обидих морето? ♥ Петя ДУБАРОВА
(Петя Дубарова на 5 годинки)
Морска приказка
Сякаш още блъскат вълните студени мокри чела в гърдите ми. Преуморените ми до болежка очи като че още виждат черните миди, обърнали остриета към нозете ми. В стомаха ми тежи погълнатата морска вода. Тя се бунтува, повдига се към устата ми. Недоволна е може би, че съм я затворила на мрачно и тясно. Като изтощени до гибел хриле на риба лежат отпуснати ръцете. Клепките тежат от солта и водата, само че не се затварят.
С какво ли наскърбих морето? Защо то по този начин грубо изпи и последната ми капка сили? Защо направи устните ми сини, сини, като цвета на дълбината си?...
Уморените клепки близват с топлота зениците. Заспивам...
Аз лежа върху вълните със затворени очи. Нека ме носят нанякъде. Между пръстите ми като досадни тънки змийчета се заплитат сини и черни водорасли. Слънцето като че ли е допряло до гърба ми горещата си длан. Но внезапно обръщам очи към брега: „ Море, чакай, върни ме! ”
Ръцете ми изстиват и отхвърлят да се движат. Без да желая, ухапвам плътта на една висока вълна и въздухът ми свършва. Потъвам. Солените води мият необятно отворените ми очи. Тялото ми се удря мощно о нещо. Пропадам някъде. Но аз вдишвам, вдишвам! Въздухът остро свисти сред ноздрите и дробовете ми.
Но къде попаднах? Страх ме! Колко бързо стана всичко. Поглеждам към нозете си. Незнайно от къде потича бликам светлина и полазва край стените на леговището ми. Сега виждам, че се намирам в голям студен съд. Докосвам страхливо студеното дъно. О, това е амфора! Но първото ми удивление е заместено още веднъж от смут: „ О, ти, глупава, жестока амфора! Защо ме погълна? За да видиш по какъв начин постепенно и трудно ще умра от апетит и жадност? Защо ме скри, а не остави морето да ме удави!? ” Аз притискам в пестник дланите си и блъскам високите дебели стени. Помъчвам се да се покатеря нагоре, с цел да стигна отвора, който, кой знае за какво, е затворен. Но на вятъра надрасквам и блъскам, на вятъра викам и рева. Няма кой да ме чуе. Падам на дъното изтощена до гибел и пропадам в дълбините на безсъзнанието... Отново съм будна и ужасена. О, какъв брой мощно ме боли тялото. Но необичайно - то като че ли променя формата си. Затварям очи. Чувствувам, че се умалявам, умалявам. Но въздухът ми ли свършва? Не, желая вода. Амфората ненадейно залитва. Отворът й с тропот се отваря и като че ли нечия груба длан ме изхвърля във водата. О, какъв брой е необичайно плуването ми! Главата ме боли от мощен удар. Вдигам ръка да я пипна. Ужасно! Вместо ръцете си виждам две жалки рибешки хриле. Да, цялото ми тяло е рибешко. Защо морето по този начин се подиграва с беззащитността ми? Защо от човек ме трансформира в глупава риба?
Същата груба длан ме тласка нанякъде. Под мен минават морски пустини с мъртви пясъци. Грозни миди ме поглеждат, наподобяващи на черни облещени очи. Някакво необичайно животно с гадни плъзгави крайници се заглежда в мен и цялото се раздрусва, като че ли ме провокира да се бием. Затварям очи. Не желая да виждам повече нищо. Но ненадейно рибешкото ми тяло се допира до дъното. Поглеждам. Намирам се в някаква чудна морска зала. От всички страни - гора от сини водорасли. Едни протягат нагоре гъвкави ръце и потреперват леко. Други разперват големи листа, наподобяващи на ветрила, съшити от нежносиня коприна. В сянката им пясъкът наподобява виолетов. Няколко розови медузи се отделят от тази сянка и изплуват нагоре, транспарантни и леки като мехури въздух. Едно доверчиво морско конче каца тихо пред мен и ме поглежда с черните си стъклени очи.
Край мен преплуват пъстри ята риби. Но внезапно измежду рибешкия свят настава суматоха. Нещо жилаво и крепко сграбчва мен и хиляди други. То се впива в тялото ми, задушава ме. Сега разбирам. Рибарски транспортен съд е спуснал мрежата си. Сега и аз ще умра в нея както милиони риби. Колко е нечовечен индивидът! Как безмилостно ограбва морските дълбини. Сега разбирам за какво морето е афектирано. Векове наред то е насила да търпи - да бъде заключвано в оковите на хиляди пристанища, да бъде разрязвано от дъното на доста кораби, да бъдат ограбвани водите му. Повече нищо не виждам. Аз лежа - бездиханна риба. А риболовците напълно не знаят, че са умъртвили мене - индивида с рибешкото тяло. Може в миналото и с тях морето да постъпи както с мен. Тогава те ще бъдат убити от други хора, които също не ще знаят, че са убийци не на морето, а на самите себе си.
Събуждам се. В главата ми тежи сънят. Пред мен смирено и утихнало лежи морето.
Снимка: Петя Дубарова на 5 годинки,
